Свободата пред Блудния син  

Теодора Димова 31.03.2026

Парадоксално, най-известната съвременна книга за свободата носи заглавие „Бягство от свободата“. Немският социолог, философ и психоаналитик Ерих Фром е сложил това заглавие на американското издание, а английското е озаглавено „Страхът от свободата“. В нея той анализира психосоциалните условия, които довеждат националсоциалистите на власт в Германия, и именно тя му донася световно признание. Той анализира причините, поради които съвременният човек е подложен на изкушението да се откаже от свободата си и да се превърне в малко зъбно колело на една голяма машина, в замяна на което да бъде добре нахранен и облечен.

В началото на книгата си Фром пише: „Човекът отхвърли властта на природата, за да стане неин господар. Той отхвърли господството на Църквата и на абсолютната държава. Премахването на външното господство като че ли бе не само необходимо, но и единствено условие за постигане на заветната цел: свобода на личността“. Разсъжденията му по-нататък доказват, че това е илюзия.

Тъй като свободата е в центъра на човешкото битие, тя е централна тема както за религията, така и за философията и етиката. В християнското богословие свободната воля е базово понятие, на което се основават други основни понятия като вина, грях, отговорност, а също така съвест, убеждение. Във философията проблемът е поставен още от древногръцките мислители, като една част от тях изразяват убеждения, че човекът е свободен в своите решения, а други защитават позициите на детерминизма, който ограничава представата за свобода.

Докато будизмът и ислямът в голяма степен се основават на предопределението, то християнството се базира на свободата на човешката воля. Още юдейският философ Филон Александрийски изповядва, че свободната воля е характеристика на човешката душа, която я отличава от животните. А св. Йоан Дамаскин дава краткото определение, че „Бог всичко предвижда, но не предопределя“.

Спирам се на темата за свободата и свободната воля пак във връзка с Притчата за Блудния син. Вече написах две колонки за нея („Блудкавият фарисей“, „Завръщане в изгубения рай“), но както споменах, темата е неизчерпаема. Затова сега я поставям в контекста на свободата.

Свободата е най-висшият дар, с който Творецът е дарил човека. Именно заради това свободата е главната мишена, към която са насочени „дяволските козни“ (Еф. 6:11) – да бъде омаловажена, осквернена, извратена, подменена. Лукавият се стреми да я повреди и изопачи, защото не е в неговите възможности да я отнеме от човека.

Всеки един грях е всъщност по някакъв начин манипулация на свободата, защото имаме свобода на избор да го извършим или да не го извършим. Със свободната си воля извършваме свободен избор. Но именно защото тя е свободна, подлежи на външно въздействие чрез внушение, измама, подмяна, насилие и пр. Или ако го кажем със съвременни изрази – фалшива реклама, подвеждаща информация, заблуждаващи действия или бездействия, дребен шрифт, зарибяване.

Нашият Творец е можел да ограничи свободата на волята ни, можел е да ни предпази от грешни решения. Тогава щяхме да бъдем по-защитени, нямаше да бъдем изправени пред безбройните дилеми между добро и зло, нямаше да бъдем арена, където доброто и злото водят битка. Но тогава нямаше да решаваме нищо, решенията щеше да взема някой извън нас, а ние щяхме да бъдем кукли на конци или роботи. Нямаше никога да бъдем гладни, но и никога нямаше да усещаме радостта от хляба, изкаран с труд. Нямаше никога да изпитваме любов, защото любовта е най-големият дар на свободата. Нямаше да бъдем образ и подобие на своя Творец. Щяхме да бъдем като камъните или като дъждовните капки, които се разбиват в тях.

И ако се върнем конкретно към притчата – малкият син по нищо нямаше да се различава от големия си брат. И двамата еднакво послушно щяха да работят по цял ден на нивата, нито веднъж нямаше да престъпят бащината дума, двамата братя щяха да са един до друг на трапезата, щяха да бъдат сити, но безрадостни, нямаше да я има нито тъгата от заминаването, нито радостта от завръщането.

Малкият син взема две съдбоносни решения – първия път, когато решава да напусне бащиния дом, и втория път, когато решава да се завърне. И двата пъти това са негови решения, но първия път той се е подвел от измамната представа, че извън бащиния дом ще има по-голяма свобода. Усеща измамата едва когато тя сваля своята маска. Следващото си решение взема, „като дойде в себе си“. То е изстрадано и вярно. Ако не беше дарен със свободна воля, той нямаше да може да вземе нито грешното, нито правилното решение. Нямаше да бъде нито нещастен, нито щастлив, нито да е по-презрян от свините, нито да е в бащината прегръдка. А и бащата нямаше да изпита радостта от неговото завръщане, което в притчата е представено като възкресение – „мъртъв беше, и оживя“. Нямаше да има радостна трапеза, а само безропотно послушание.

Когато ни е дарил със свобода, Творецът ни е дал възможност да изпитваме радост. Но свободата дава възможност и да избереш грешния път. Той носи страдание, но за това трябва да виним своя собствен избор. Понякога свободата е тежък товар. Ерих Фром пише: „Адам, откъснал се, отчуждил се от природата и от другото човешко създание, се оказва гол, засрамен. Той сам е свободен, но безсилен и уплашен. Новото му завоевание – свободата, като че ли се превръща в проклятие“.

На друго мнение е Сервантес: „Свободата Санчо, е едно от най-ценните блага, с които Бог дарява хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека“. Това са осъзнали и нашите революционери, които са написали на знамето си „Свобода или смърт.“

Тъй като не обича да търси вината в себе си, когато изпадне в беда, човек е склонен да вини свободата. Така е, защото свободата ни е дадена, а отговорността, която произтича от нея, се изисква от нас. И не е задължително да отговаряме непременно пред Бога – много често отговорността за някое грешно решение е самото страдание, причинено от него. Точно както става с Блудния син. Но той осъзнава грешния си избор, поема отговорността и прави нов избор, с който поправя грешката си. Ако не беше направил новия избор, щеше да продължи да страда, въпреки че спасителното решение е в собствените му ръце. Където има свобода, винаги съществува изкушение, но решението е в нашите ръце.

Малкият и големият син от притчата имат еднаква свобода. Двамата постъпват по различен начин с нея. Това определя и различната им съдба. Изкушенията, пред които е поставена свободната воля на двамата, са различни. И двамата се поддават на изкушенията. Изкушението може да бъде прекратено във всеки един момент, като някой „дойде в себе си“. Това се случва само с един от синовете.

Свободата ни дава възможност за спасение, но и за погибел. Ако нямахме свобода, нямаше да можем да погинем, но нямаше да можем и да се спасим. Нямаше да бъдем и богоподобни. Нямаше да бъдем човеци.

Свободата е най-големият, но затова и най-тежкият дар. Животът не става по-лек чрез бягство от свободата. Христос е дал вярното решение в насърчението: „Игото Ми е благо, и бремето Ми леко“.
 

 31.03.2026
      Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.